Думата океан има дрвеногръцки произход - Ωκεανός е бог от гръцката митология. Той е бил най-големият титан - а титаните са богоподобни същества, ръководели света преди появата на Зевс и завземането на властта от него. В повечето съвременни езици с този термин се означава голям соленоводен воден басейн, който представлява основен елемент от хидросферата на планетата. Около 71% от повърхността на Земята (около 3.61 х 1014 квадратни метра) е заета от Световния океан - непрекъснат воден басейн, обикновено подразделян на няколко основни океана и по-малки морета. Това са, в низходящ ред по площ, следните океани - Тихи, Атлантически, Индийски, Южен и Северен ледовит океан. Океаните са частично отделени един от друг от части на сушата – континенти или архипелази. Този световен океан съдържа 97 % от водата на Земята и според схващанията на океанографите по-малко от 5 % от Световния океан е изследван. Общият обем на океана е приблизително 1.35 милиарда кубически километра (320 милиона кубически мили) вода. Средната му дълбочина е близо 3700 метра (12 100 фута). Обемът на океана може да се представи като кубче вода със страна 1111 км. Максималната дълбочина на океана достига 10 923 метра - Марианската падина в Тихия океан. Почти половината от водите на океана са дълбоки над 3000 метра, а 66 % от цялата земна повърхност представлява океан, дълбок повече от 200 метра. Релефът на дъното на океана е сложен и разнообразен. Средната океанска соленост е около 35‰ (3.5 %), като границите варират между 30 и 38 ‰.
Науката, която се занимава с изучаването на океаните, се нарича океанология. Тъй като това е основният компонент на хидросферата на Земята, Световният океан е неразделна част от живота, представлява част от въглеродния цикъл и оказва влияние върху климата и метеорологичните условия. Океанът е дом на 230 000 познати животински вида, но тъй като голяма част от дълбините на океаните остават неизследвани, учените смятат, че е възможно да съществуват повече от два милиона различни морски животински видове. Произходът на океаните на Земята остава неизвестен - предполага се че са се образували в периода хадей и са спомогнали за появата на живота на Земята.
По-малки области от океаните могат да бъдат наричани морета, заливи, протоци и други. Соленоводните басейни, несвързани със Световния океан, са езера, а не морета, макар че някои от тях носят това име - Каспийско море, Мъртво море и Аралско море. От геоложка гледна точка океаните са области с океанска кора, покрита с вода. Океанската кора представлява пласт втвърден базалт, покриващ земната мантия, който е значително по-тънък и по-плътен от континенталната кора.
Хидросферата се състои от по-малко от 3 % сладка вода и над 97 % солена вода, главно океанска. Общата ѝ маса е около 1 400 000 000 000 000 000 тона, което прави около 0.023% от общата маса на Земята. Общо погрешно схващане е че океаните са сини главно заради синия цвят на небето. Всъщност водата има много слаб син цвят, който може да се види само когато водата е в големи количества. Отражението на небето допринася за цвета на водата, но не е главната причина за синия цвят. Основната причина са червените фотони, които водните молекули поглъщат от светлината – единственият познат пример за цвят в природата, получен като резултат от вибрационна, а не електронна динамика.
Океанолозите разделят океана на региони в зависимост от физическите и биологичните условия на тези области. Пелагичната зона включва всички отворени райони на океана и може да бъде разделена по-нататък на региони, категоризирани по дълбочина и изобилието на светлина. Фотичната зона обхваща океаните от повърхността до дълбочина от 200 метра. Това е регионът, в който фотосинтеза може да се осъществява, поради което там има и най-голямо биологично разнообразие. Тъй като растенията са зависими от фотосинтезата, животът на по-голяма дълбочина трябва или да разчита на материал, потънал отгоре (морски сняг), или да намери друг източник на енергия. Хидротермалните комини са основна възможност в афотичната зона (дълбочини над 200 метра). Пелагичната част на фотичната зона е известна като епигелагична. Пелагичната част на афотичната зона може да бъде допълнително разделена на региони, които се поделят вертикално в зависимост от температурата. Мезопелагичната зона е най-горният регион. Неговата най-ниска граница е металимнион от 12 °C, която в тропиците като цяло се намира на дълбочина от 700 до 1000 метра. Следва батипелагичната зона, разположена между 10 и 4 °C, обикновено между 700 – 1000 метра и 2000 – 4000 метра. Абисалпелагичната зона е разположена по протежение на горната част на абисалната равнина, чиято долна граница се намира на около 6000 м. Последната зона включва дълбините на океана и е известна като хадалпелагична. Тя се намира между 6000 – 11 000 метра. Заедно с пелагичната и афотичната зони има и бентосни афотични зони. Те съответстват на трите най-дълбоки зони на дълбините. Батиалната зона обхваща континенталния склон на около 4000 метра. Абисалната зона обхваща абисалната равнина между 4000 и 6000 метра. На последно място, хадалната зона съответства на хадалпелагичната зона, който се намира в океанските дълбини. Пелагичната зона може да бъде разделена на две подобласти, неритична зона и океанска зона. Неритичната обхваща масата на водата директно над континенталния шелф, а океанската зона включва всички напълно открити води. За разлика от тях крайбрежната зона обхваща района между най-ниската и най-високата точка на прилив и представлява преходната зона между морски и сухоземни условия. Тя е известна също като интертидална зона, защото това е област, в която нивото на прилива се отразява на условията на региона.
Океанските течения оказват голямо въздействие върху климата на Земята. Те пренасят топлинна енергия от тропиците до полярните региони, както и прехвърлят топъл или студен въздух и носят валежите в крайбрежните райони, където ветрове може да ги пренесат във вътрешността. Повърхностната топлина и сладководните потоци създават глобален плътностен градиент, който задвижва термохалинни течения като част от глобалната океанска циркулация. Те играят важна роля в доставянето на топлинна енергия за полярните региони и по този начин – в регулирането на морския лед. Смята се, че промените в термохалинната циркулация имат значително въздействие върху земната радиация. Освен че термохалинната циркулация управлява скоростта, с която дълбоките води достигат до повърхността, тя оказва значително влияние и върху атмосферните концентрации на въглероден диоксид. Много изследователи смятат че термохалинното обращение е основната причина климатът в Западна Европа да е толкова умерен. Алтернативна хипотезата предполага че това до голяма степен е неправилно и че Европа е топла най-вече защото се намира по посока на вятъра на океанския басейн и защото въздушните маси носят топъл въздух на север от субтропиците.
Едни от най-драматичните форми на времето се проявяват над океаните: тропически циклони, наричани също тайфуни или урагани в зависимост от района, в който се формира това природно бедствие. Принципно урагани се наричат бурите в региона на Атлантическия океан, а тайфуни - тези над Тихия океан, като това разделение в много случаи изобщо не се спазва. Ураганите дължат своето име на бога на маите Хуракан - който е бог на вятъра, бурите, огъня и изобщо на злото. Предвид тежестта на това природно бедствие английската дума huricаne води началото си от името на този бог, а в повечето езици от славянската езикова група звученето на думата се втвърдява и се стига до бългаската версия - ураган. Думата торнадо е видоизменена форма на испанската дума трондадо, която също означава гръмотевична буря, но се използва повече в САЩ и Латинска Америка. Руският термин за такъв тип циклон е смерч - като същността на ялвението е една и съща. Думата тайфун пък има японски произход - означава голям (тай) вятър (фун). Интересен е произходът на думата камикадзе - тя означава божествен вятър и се смята че именно боговете са изпратили тайфун, потопил флотата на Чингиз хан и по този начин са предпазили Япония от неприятелското нападение. Поради това японците смятат самите себе си за богоизбран народ - между другото, всеки един народ по света в една или друга степен твърди същото за себе си.
Тихият океан е най-големият по площ и най-дълбок океан на Земята. Разположен е между континентите Евразия и Австралия на запад, Северна и Южна Америка на изток и Антарктида на юг. На север чрез Беринговия пролив се свързва с водите на Северния ледовит, а на юг – с Атлантическия и Индийския океани. Заема 49.5% от повърхността на Световния океан и вместява 53 % от обема му. Тихият океан се простира приблизително на 15.8 хиляди километра от север на юг и на 19.5 хиляди километра от изток на запад. Площта му с прилежащите морета е 179.7 милиона квадратни километра, средната дълбочиина – 3984 метра, обемът – 723.7 милиона кубични километра. Без моретата тези данни са съответно 165.2 милиона квадратни километра, 4282 метра и 707.6 милиона кубични километра. Най-голямата дълбочина на Тихия океан (и въобще на Световния океан) е 11 022 метра, измерена в Марианската падина. През Тихия океан, по 180-ия меридиан, преминава линията за смяна на датите. Изучаването и усвояването на Тихия океан започват дълго преди появата на писмената история на човечеството. За плаване по океана са използвани джонки, катамарани и прости салове. Експедицията на сала от балсови трупи „Кон-Тики“ през 1947 г. под ръководството на норвежеца Тур Хейердал доказва възможността да се пресече Тихия океан в западна посока, от централната част на Южна Америка към островите на Полинезия. Китайски джонки извършват походи край бреговете на океана до Индийския океан (например седемте пътешествия на Чжън Хъ от 1405 до 1433 година. В днешно време крайбрежието и островите на Тихия океан са усвоени и заселени крайно неравномерно. Най-големите центрове на промишленост са крайбрежието на САЩ (от района на Лос Анджелис до района на Сан Франциско) и крайбрежието на Япония и Южна Корея. Океанът има значителна роля в икономическия живот на Австралия и Нова Зеландия. Названието Тихи океан е дадено от португалския мореплавател Фернандо Магелан - когато пресича океана, той е впечатлен от това че няма никакви бури и именно затова го нарича Тихи (Pacific). Това название става повод за ругатни и черни проклятия от страна на моряците през следващите няколко века, тъй като силните бури са често явление в Тихия океан и Магелан очевидно е имал много голям късмет по време на своето плаване.
Снимка на Тихия океан на плажа в град Лос Анжелос - САЩ. Вълните не изглеждат особено големи - понякога дори и в Черно море има двойно по-високи вълни. По неизвестни за нас причини обаче силата им е огромна - дори и при навлизане на два метра навътре в океана вълната подхваща ходещия и той не може да се задържи на краката си. Това може да бъде доста забавно, но навлизане навътре не е препоръчително.
При подобна сила на вълнението остава неясно как е построен кеят и как успява да остане невредим
Разбиване на вълна с височина не повече от един метър
Платноходки и корабче в Тихия океан край Лос Анжелос - САЩ
На около 10 000 километра на запад Тихият океан свършва - край източния бряг на Япония, като снимката е направена в град Токио. Самото име на града означава Източна Столица - Тоо е китайският корен за изток (на японски е хигаши), а кьоо означава столица. Всъщност японската столица не е разположена точно на брега на Тихия океан, а около вътрешен залив, поради което не се наблюдава сериозно вълнение.
Висящ мост над залива в Токио - логично е заливът да носи името Токийски. Мостът се нарича Мост на дъгата.
Изглед към модерната част на японската столица от Моста на дъгата - снимка от есента на 2019 година, точно преди пандемията от коронавирус
Атлантическият океан е вторият по големина на Земята след Тихия. Неговото име произлиза от името на титана Атлас (Атлант) от древногръцката митология или от легендарния остров Атлантида. Атлас (или Атлант) е титан от древногръцката митология. Той е от титаните от второто поколение, син на Япет и океанидата Климена, брат на Прометей. Отличава се с голяма сила. Един от титаните, наказан от Зевс да крепи на раменете си небето, защото участвал в бунта на титаните срещу боговете. Трябвало да крепи небето на запад, в близост до градините на хесперидите, затова океанът там получил името Атлантически. Един от митовете разказва как Атлас искал да помогне на Херкулес да открадне ябълките от хесперидите. Но също толкова искал и да свали товара на небето от плещите си. Помолил Херкулес да подържи небето за малко, а той да открадне ябълките вместо него, а те били пазени от многоглав змей и било трудна задача. След като се върнал с ябълките, Атлас не искал отново да поеме товара си. Наложило се Херкулес да си послужи с измама, за да се отърве от огромната тежест. Така Атлас продължил да крепи небесния свод, докато боговете и титаните не се помирили. Херкулес помолил Атлас да подържи само за миг небето върху раменете си, за да има време да сгъне за подложка на раменете си лъвската кожа, с която се намятал; Атлас се хванал на елементарния номер и взел небето за миг отново на ръце. След това Херкулес отказал да вземе обратно товара и си тръгнал; с гръмотевичен глас Атлас извикал след него да се върне, но Херкулес отказал. И до ден днешен се чува как по време на всяка една гръмотевична буря Атлас (Атлант) вика гневно след Херкулес - гръмотевиците според древните гърци са именно гласът на измамения титан. Херкулес се е отличавал с огромна физическа сила, а не с хитрост (за разлика от Одисей), но все пак следва да се има предвид от кой народ точно произхожда - гърците и впоследствие византийците са известни със своята хитрост. След това има известна промяна в митологията и в крайна сметка Зевс става бог на гръмотевиците - наричат го гръмовержецът Зевс.
Атлантическият океан се простира от субарктическите ширини до самата Антарктида. Границата с Индийския океан преминава по меридиана на Иглен нос (20° и.д.) до крайбрежието на Антарктида (Земя на кралица Мод). Границата с Тихия океан преминава от нос Хорн по меридиана 68°04’ западна дължина или по най-краткото разстояние от Южна Америка до Антарктическия полуостров през пролива Дрейк, от остров Осте до нос Щернек. Границата със Северния ледовит океан преминава от източния вход на Хъдсъновия проток, през пролива Дейвис и по крайбрежието на остров Гренландия до нос Брустър, през Датския пролив до нос Рейдинупюр на остров Исландия, по крайбрежието му до нос Херпир, после до Фарьорските острови, Шетландските острови и по 61° северна ширина до крайбрежието на Скандинавския полуостров. Площта на моретата, заливите и проливите на Атлантическия океан е 14.69 милиона квадратни километра - 16 % от общата площ на Световния океан. Обемът им е 29.47 милиона кубични километра или 8.9 %. Площта на океана е 91.6 милиона квадратни километра, от които около една четвърт се пада на вътрешноконтиненталните морета. Площта на крайбрежните морета е сравнително малка и не превишава 1 % от общата площ на акваторията. Обемът на океана е 329.7 милиона кубични километра, което е равно на 25 % от обема на Световния океан. Средната дълбочина е 3736 метра, а най-голямата – 8742 м в падината Пуерто Рико. Средногодишната соленост на водите на океана е около 35 ‰. Атлантическият океан има силно насечена брегова линия с изразено разделение на регионалните акватории - морета и заливи.
Град Ню Йорк на фона на Атлантическия океан
Индийският океан е третият по размер океан на Земята, покриващ около 20 % от водната ѝ повърхност. Разположен е основно на юг от Тропика на рака, между Евразия на север, Африка на запад, Австралия на изток и Антарктида на юг. Площта му е 76.17 милиона квадратни километра, обемът – 282.65 милиона кубични километра. На север са бреговете на Азия, на запад – тези на Арабския полуостров и Африка, на изток – на Индокитай, Зондските острови и Австралия; на юг граничи с Южния ледовит океан. Границата с Атлантическия океан преминава по 20-ия меридиан източна дължина; а с Тихия – по 147-ия меридиан източна дължина. Най-северната точка на Индийския океан е на 30° северна ширина в Персийския залив. Ширината на океана е приблизително 10 000 км между южните точки на Австралия и Африка.
Северният ледовит океан е най-малкият по площ океан на Земята. Разположен е между Евразия и Северна Америка. Площта му е 14.75 милиона квадратни километра, тоест малко над 4 % от цялата площ на Световния океан. Средната му дълбочина е 1225 метра, водният му обем е 18.07 милиона кубични километра. Северният ледовит океан е най-плитководният от всички океани, а най-голямата му дълбочина е 5527 м – в Гренландско море.
Тихият океан съдържа повече от 50 % от биомасата на Световния океан. Животът в океана е изобилен и разнообразен, особено в тропичните и субтропичните райони между бреговете на Азия и Австралия, където огромни територии са заети от коралови рифове и мангрови гори. Фитопланктонът в Тихия океан е съставен предимно от микроскопични едноклетъчни водорасли, наброяващи около 1300 вида. В тропиците са особено разпространени фукусовите, големите зелени и особено червените водорасли, които заедно с кораловите полипи образуват кораловите рифове.
Растителният свят на Атлантическия океан се отличава с видово разнообразие. Във водите на океана доминира фитопланктон, състоящ се от динофлагелати и кремъчни водорасли. В разгара на сезонния им цъфтеж моретата край бреговете на полуостров Флорида се оцветяват в яркочервен цвет, а в един литър морска вода има десетки милиони едноклетъчни растения. Дънната флора е представена от кафяви (фукуси, ламинарии), зелени и червени водорасли и някои по-висши растения. В устията на реките расте морска трева, а в тропиците преобладават зелени (каулерпа, валония) и кафяви (саргасови) водорасли. За южните части на океана са характерни кафявите водорасли (фукус, лесония, електус). Животинският свят се отличава с голям брой видове, обитаващи само студения и умерения климатичен пояс и отсъстващи в тропиците – от по-големите това са китове, тюлени, морски котки и някои океански птици. В тропическите ширини се срещат морски таралежи, коралови полипи, акули, риба-папагал и риба-хирург. Делфините също се срещат често в Атлантика, който е местообитание и на африканския ламантин и на най-големия бозайник на планетата – синия кит. Флората и фауната на Индийския океан са изключително разнообразни. Тропическата област има подчертано изобилие на планктон. Особено силно присъстват едноклетъчните водорасли Триходесмиум (вид цианобактерия), поради които повърхността на водата е мътна и с променен цвят. Планктонът в Индийския океан се отличава с много светещи през нощта организми: перидинеи, някои видове медузи, гребенести, опашнохордови. Силно застъпени са ярко оцветените сифонофори, включително токсичните фазалии. В умерените и арктическите води на океана основните представители на планктона са от видовете копеподи, евфуазиди и диатомеи. Сред представителите на рибите в Индийския океан са корифени, тунци, нототениеви и различни видове акули. Има морски костенурки, морски змии, от бозайниците – китоподобни (беззъби и сини китове, кашалоти, делфини, тюлени, морски слонове). Повечето китоподобни обитават умерените и субполярните области, където благодарение на интензивното размесване на теченията възникват благоприятни условия за развитието на планктонните организми. Растителният свят на Индийския океан е представен от кафяви (саргасови, турбинарии) и зелени водорасли (каулерна). Често се срещат литотамнии и халимеда, които участват заедно с коралите в изграждането на кораловите рифове. Типични за крайбрежните зони на Индийския океан са фитоценозите, образувани в мангровите гори. За водите на умерените и крайантарктическите области най-характерни са червените и кафявите водорасли от групата на фукусите и ламинариевите, порфир и хелидиум. Във водите на полярните области се срещат гигантски макроцистиси.
Причината за по-бедния органичен свят на Северния ледовит океан в сравнение с другите океани са суровите климатични условия. Единствените изключения са Северноевропейският басейн, Баренцово и Бяло море с богатите си флора и фауна. Флората на океана е представена предимно от ламинарии, фукуси, анфелция. В Бяло море се среща и морска трева. Дънната фауна е крайно бедна в източната част на Арктика, особено в централната част на басейна на Арктическия басейн. В Северния ледовит океан има над 150 вида риби, сред които херинга, треска, сьомга, скорпенови, камбала и други. Морските птици в Арктика са предимно на колонии и обитават бреговете. Бозайниците са представени от тюлени, моржове, белуга, китове (предимно Balaenoptera и нарвали. На островите има леминги, а по ледената шапка се срещат полярна лисица и северен елен. За представител на фауната на океана също трябва да се смята и бялата мечка, чийто живот е свързан с плаващите, дрейфуващите и крайбрежните ледове. Повечето животни и птици през цялата година (някои само през зимата) имат бял или много светъл цвят.
Нарича се още Южен полярен океан или Южен океан, както и Антарктически океан. Предвид кълбовидната форма на Земята, която все още се оспорва от различни плоскоземни общества, този океан огражда отвсякъде от север континента Антарктида и достига на север до 60° южна ширина. Това е четвъртият по големина океан на планетата Земя – по малък от Тихия, Атлантическия и Индийския, но е по-голям от Северния ледовит океан. В него студените води, оттичащи се на север от Антарктида, се смесват с по-топлите субантарктични води. Южният океан присъства в официалните дефиниции на Световната хидрографска асоциация (СХО) от тяхното създаване през 1928 година.
Южният океан включва водите около Антарктида (циркулиращите около континента) и части от протока Дрейк. Освен това към него се причисляват част от море Скотия, море Уедъл, море крал Хокон VII, море Космонавти, море Съдружество, море Дейвис, море Д'Юрвил, море Рос, море Амундсен и море Белингсхаузен - всички тези морета са изброени и подредени в посоката на въртене на часовниковата стрелка. Южният океан няма точно определена северна граница, тя е доста подвижна и се слива с Атлантическия, Индийския и Тихия океан. Това представлява проблем за географите и океанолозите, които от около сто години обмислят отделянето на Южния океан като самостоятелен океан с обособена северна граница. В геоложко отношение Южният океан е най-младият от океаните. Той се е образувал когато Антарктида и Южна Америка се отделят една от друга, при което се е образувала връзката между Атлантическия и Тихия океан чрез отварянето на протока Дрейк. Това се е случило преди около 30 милиона години. Разделянето на континентите позволява формирането на циркулиращ поток от морска вода (течение) край бреговете на Антарктида.
По време на дискусиите за утвърждаване на такъв воден басейн около южния континент (Антарктида) не се е стигнало до категорично определяне на северната граница на океана - както вече стана въпрос. Държавите - членки на СХО са общо 68 на брой, но само 28 от тях са отговорили на запитването на организацията при проучването от 2000 година. Половината от тях гласуват за северна граница при 60 градуса южна ширина, а останалите 14 държави гласуват за поставяне на граница на 55 градуса. Съществуват обаче някои възвишения на океанското дъно, като например Южният Антилски хребет, които очертават известно разграничаване между атлантическия и тихоокеанския сектор. Само че тази естествена граница не съвпада с официалното разделение на атлантически и тихоокеански сектор.
Морски течения в хоризонтална посока по повърхността на Южния океан се движат околополюсно или успоредно на така наречената антарктическа конвергенция, а ветровете, които ги причиняват, са главно в посока от запад на изток. Течението в океана развива скорост от около един километър в час. В близост до крайбрежието на антарктическия континент преобладават по-слаби околополюсни, повърхностни течения от изток на запад, които са предизвикани основно от източното морско течение. В морето на Уедъл теченията се отклоняват от брега на издаващия се силно на север Антарктически полуостров и завиват на север, а в южния край на Южния Антилски хребет се обръщат в източна посока. Между източното морско течение и антарктическата конвергенция протичат предимно бавни и доста студени повърхностни течения в посока юг към север и от югозапад на североизток. Теченията във вертикална посока са студените придънни течения и минават от юг на север. Между придънната и повърхностната зона (200 и 3000 метра дълбочина) е разположен по-топъл слой, който преминава от север на юг. Този слой околополюсна вода от дълбоките слоеве носи в Антарктическия океан топла, минерализирана вода от субтропиците. Течението от топли дълбоководни пластове се заражда още в северната част на Атлантическия океан, а само една малка част се появява в Индийския океан.
Tемпературата на водата в Южния океан е от -2 до +10 °C, а солеността – 34.72 ‰. Повърхностните водни пластове между антарктическата дивергенция и континенталното крайбрежие в началото на зимата увеличават солеността си, стават по-студени и поради това плътността на водата се увеличава, което води до потъването им на дъното. Като антарктически придънни води те се насочват в северна посока и достигат чак до северното полукълбо. Интересното е че в зависимост от сезоните съдържанието на сол във водите на океана е 30.5 – 34.5 ‰ или средно 33.9 ‰. Поради топящия се сладководен лед и по-обилните валежи солеността през лятото е най-ниска. Средната соленост на субантарктическите повърхностни води е 34.3 ‰. Южно от Австралия и Нова Зеландия съдържанието на сол надвишава дори 34.7 ‰.
В Южния ледовит океан по брега на Антарктида са изградени няколко пристанища и бази с цел улесняване на връзката между ледения континент и останалия свят. Някои от станциите и базите са създадени с научна цел, а други са използвани от военните през различните години - най-активно през Студената и Втората световна война. Според различни конспиративни теории нацистите от Третия райх са построили секретни бази под леда на Антарктида, които са продължили д афункционират доста след края на войната и дори са изпращали реактивни самолети на север с разузнавателна цел - което най-вероятно са чисти измислици. България също разполага с научноизследователска база на ледения континент на име Свети Климент Охридски. Тя е разположена на източния бряг на Южния залив върху остров Ливингстън, част от антарктическия архипелаг Южни Шетландски острови. На остров Ливингстън са разположени още испанската база Хуан Карлос I и българският Лагер Академия.
В Южния океан се среща сравнително богата флора и фауна - което е донякъде необичайно предвид суровите климатични условия. Във водите на океана живеят множество видове риба, безгръбначни и ракообразни. По островите и айсбергите могат да се видят тюлени и пингвини, като пингвините са 17 вида. Растителността по морското дъно е оскъдна, предимно от тънколистни водорасли и морски лишеи.
Полезни изкопаеми също са от значение, като до момента няма международни споразумения кой точно би имал право да осъществява добив - за разлика от Северния ледовит океан, който отдавна е разделен на икономически зони. На дъното на Южния океан в неговия шелф се намират огромни залежи на природен газ, нефт и желязо-манганова руда със състав – Mn (22,3 – 23,5%), Fe (4,5 – 5,6%), Co (0,19 – 0,22%), Ni (1,24 – 1,54%), Cu (1 – 1,17%), Zn (0,113 – 0,117%). На дъното има още и залежи на кварцов пясък, а в ледниците има огромно количество чиста, годна за пиене вода..
Земята е единствената известна планета с големи стабилни водоеми от течна вода на повърхността си. Въпреки това се смята че други небесни тела също имат големи океани. Газовите гиганти Юпитер и Сатурн нямат повърхност - в дълбочина те имат слой от течен водород, но планетарната им геология не е добре проучена. Възможността за съществуването на гореща, силно компресирана вода под плътните атмосфери на ледените гиганти Уран и Нептун също е непотвърдена хипотеза. Въпреки че съставът им все още не е напълно изяснен, проучване на Викторовиц и Ингерсол от 2006 г. изключва възможността от съществуването на подобен воден „океан“ на Нептун, въпреки че някои проучвания сочат, че е възможно наличието на екзотични океани от течен диамант. Хипотезата за наличието на вода на Марс предполага, че почти една трета от повърхността на планетата някога е бил покрита с вода, но в днешно време тя вече не е под формата на океан, а голяма част от нея се съдържа в марсианските полярни ледени шапки. Възможността продължава да се проучва, заедно с причините за изчезването ѝ. Извънземните океани са съставени от вода или други химични елементи и съединения. Единствените потвърдени големи стабилни течни тела на повърхността са езерата на Титан, въпреки че съществуват доказателства за възможното съществуване на океани на други места в Слънчевата система. Съществува теория, според която в началото на своите геоложки истории Марс и Венера са имали големи водни океани. Хипотезата твърди, че почти една трета от повърхността на Марс някога е била покрита с вода и че поради парников ефект световният океан на Венера се е изпарил. Съединения като соли и амоняк, разтворени във водата, понижават неговата точка на замръзване, така че водата може да съществува в големи количества в извънземни среди. Океанът на Европа се очаква да има над два пъти обема на водата на Земята. Смята се че гигантските планети на Слънчевата система също имат течни атмосферни слоеве, което предстои да бъдат потвърдено. Океаните могат да съществуват и на екзопланети и екзолуни.
Тихи океан
Атлантически океан
Индийски океан
Северен Ледовит океан
Южен Ледовит океан
Океани на други планети